Къде ти беше умът?

Професията на печатарите освен че изисква от тях голяма дисциплина и сръчност, тя ги образова, прави ги търпеливи, съсредоточени и добри. С такива хора работих дълги години в карнобатската печатница. Много впечатляващо бе за мен, че всички идваха и си отиваха от работа винаги ведри, намиращи минута и за шега. Било срещу дрямка! Спомням си много разведряващи закачки. Ето една от тях!

Понеже всички живееха близо до печатницата, по обедна почивка си отиваха у дома. Един ден Веска не се върна навреме. Всички се притесниха. Какво ли е станало?! А, ето я, идва, но върви едвам-едвам. Отговорникът я пита какво ѝ е.

– Ох, не знам, бай Кольо, още като тръгнах от тук усетих тежест, едно чудо, ето и сега се влача… Май няма да ме бъде – пъшка Веска, обляна в пот.

– Не говори така, Веске. Я съблечи това палто. То, че е студено, студено е, ама ти май много си се навлякла, може и от това да ти е саклет.

Бай Кольо ѝ помага да свали палтото и веднага вади от джобовете му няколко големи оловни блокчета, които служат за луфт между текста. Поглежда многозначително към разтревожения екип, който разбира дяволията и пита:

– Хей, момиче, как не разбра веднага като тръгваше, че палтото ти е ненормално тежко. Къде ти беше умът?

И Веска същото разбрала веднага, отвърна весело:

– Къде да е умът ми, бай Кольо. Ами у Милош… Все в него ми е умът…

– Е, хубаво. Значи няма страшно. Успокой се! Да знаеш, че довечера ще те бъде.

Печатницата закънтява от смях, който дори силно тракащата Американка не може да заглуши. Веска облича престилката си, взема компаса и сяда пред регала. Работата продължава.

Такива бяха Тодор и Кольо Ангелови, Димка Пенева, Фанка Манева, Мара Илиева, Веска Милушева, Донка, Пенка, всички, които правехме вестник „Златни класове”.

Петя Костадинова