Kalina Milkova_sn

България в европейското културно наследство


 

Интервю с Калина Милкова, студентка в Оксфордския университет, Великобритания

– Представете се на нашите читатели.

– Казвам се Калина Петрова Милкова. Родена съм в София през 1996 година. От 2-годишна живея в Брюксел – била съм там на детска градина, след това започнах да уча в европейското училище номер 2 във Волуве (Woluwe). Завърших бакалавър в Оксфордския университет, специалност „Археология и антропология”.

– Европейските училища не са известни у нас. Разкажете каква е организацията и какво се изучава в тях.

– При завършване получаваш специална диплома от европейско училище наречена „Европейски бакалауреат“ (подобно на „Международен бакалауреат“). Имат 5 начални и 7 гимназиални класа.Европейското училище е съставено от езикови паралелки. В моето училище най-многобройни бяха френскоговорещите деца и затова имаше по 3 отделни френски паралелкивъв всеки клас. Вторите по брой бяха английските паралелки, обикновено бяха две. Имаше още немска, италианска, португалска, холандска, шведска, финландска и полупаралелки латвийска и литовска. Тези полупаралелки са създадени за държавите, които са по-нови в ЕС или когато няма достатъчно деца, за да се създаде цяла паралелка. В Брюксел вече има 4 европейски училища. В училище номер 1отначало имаше българска полупаралелка, а в училище номер 4 има самостоятелена, защото се събраха достатъчно деца за оформянето ѝ няколко години след приемането на България в Европейския съюз.

В европейските училища в Брюксел има повече френскоговорящи, защото почти всички, като живеещи в Белгия, знаят френски, а може би и защото все пак той е официален език на ЕС. Деца с майчин език, който не е представен чрез цял клас или полупаралелка (както бях аз) също биват записвани в една от трите най-големи паралелки. Основнокато втори  и трети език учениците искаха да учат английски и испански. Немският също се учи, но не е така желан. Има създадени европейски училища и в Германия. Там немските паралелки естествено са повече на брой. Но важното е, че училищата имат европейския дух. В източноевропейските страни се изучава повече немски език, вероятно защото Германия е най-голямата страна и с най-силна икономика в Европа. Това е интересна разлика.

Европейски училища е добре да бъдат открити и в другите държави, членки на съюза. Все повече ще има европейски служители разпръснати из Европа и децата им биха учили в такава среда. Важно е да знаеш не само своята история, но и как тя се преплита с тази на другите и си влияят едни на други държавите, както и какви са им отношенията в момента и какви могат да бъдат в бъдеще.

В европейските училища се учат много езици и погледът към историята е европейски, а не национален. Тази позиция събуди в мен отношение и интерес към европейската култура, а именно как разнообразието от националности, езици и култури допринася за една обща среда, която е богата и подкрепя, окуражава разбирателството и сътрудничеството. Това са всъщност ценностите, на които тези училища възпитават.

Становището на ЕС, съответно на европейските училища е, че всеки език е богатство. Това е доказано от антрополози и научно от медицинска, психологична, дори и от неврологична гледна точка. Езикът създава съвсем нов начин на мислене и буквално нов поглед към света, дори как се възприемат времето и цветовете. Това наблягане на езиците в европейското училище е нещо, за което аз винаги ще бъда благодарна.

Много хора, които имат резерви към ЕС и идеалите му, допускам, че биха очаквали едно европейско училище да се опита да претопи различните националните и да обедини всички под термина „европеец”. Това не е вярно. Както казах, всяка паралелка си съществува и изучава националните си литература, история, география. Това създава европейско лично национално съзнание в една обща среда. Всеки, знаейки откъде произлиза и какво може да допринесе към европейското цяло, се чувства същевременно част от това цяло.

Аз лично, като съм разказвала това на незапознати хора, ги изненадва. Включително и много англичани представа си нямат за европейската форма на обучение. Спомням си, че когато бях на интервюта преди да ме приемат в Оксфордския университет, много често трябваше да разказвам за европейската система на обучение и училища.Там също не са запознати с тях. Като човек, който е минал през това образование, продължавам да вярвам, че това е бъдещето на Европа.

– Вие сте бакалавър по археология. Как се ориентирахте към тази област?

– По време на основното и средното си образование учех едновременно в европейско училище и в българското училище към посолството. Имам 2 дипломи за средно образование – българска и европейска. Това ми помогна да вляза в Оксфордския университет, защото ги впечатли много. Освен това българското училище ми осигури това, към което нямах достъп в европейското, а именно да уча в  български клас, съответно да имам предмети по родна история, география, литература и езикознание. Българското училище следваше българските стандарти на Министерството на образованието, имахме учебници от България, учители българи, накрая имаше ибългарска матура. Така опознах и обикнах повече родината си.

Ориентирах се към археология една година преди да завършва средното си образование. Винаги ми е харесвала археологията, откакто се помня, тя е била мой интерес. Често срещано е при децата да ги интересува древността, но при мен този интерес продължи и много след детството и все още го имам. Постепенно в европейските училища започват да насочват учениците си към следващата стъпка в образованието им. Все повече предмети могат да бъдат избирани през последните 3 години. Така се насочваш дали искаш да учиш история, география, точни науки или езици. Може да се учат до 5 езика. Аз лично ползвам 3 езика постоянно – английски, френски и български. Знам и испански. Насочих се към задълбочено изучаване на история и английски език, учех и социология, биология, химия и география. Избираемите предмети подтиква всеки да избере пътя си. Предпоследната година на обучение е желателно няколко седмици, до месец, да отидеш на стаж . Той е изцяло по избор, не е задължителен. Аз успях да се присъединя към разкопки на Софийския университет в Кабиле, Ямболско. Тогава беше моят първи пряк допир с археологията. Участвах като пълноценен член на екипа в студентските разкопки на една монетосекачница в селището. Това преживяване всъщност ми помогна твърдо да реша какво да следвам. Тогава бях на 16, една година преди да завърша училище.

За английския университет сравнително случайно се задейства процесът за кандидатстване. Както се прави в Америка, кандидатства се преди да си завършил окончателно гимназия. За английските университети има платформа и учители, които са връзката към тази платформа. В моя случай, учителят ми по английски отговаряше за кандидатстването към английските университети и връзката с платформата.

На първият учебен ден даже малко закъснях, защото в същия ден се връщах от България и от летището отидох директно на училище. Имахме час по френски и учителят ми по английски дойде в стаята и ни пита кой има намерение да кандидатства в английски университети. Аз се чудех, но реших да вдигна ръка и така се задейства целият процес. Предимството да учиш в европейско училище и английският да ти е втори или трети език е, че няма нужда да се минава тест за владеене на ниво. Аз вече бях минала часовете за подготовка за езика и това фигурира в дипломата и много облекчава процеса. Кандидатствах и получих известие за интервю, това пак се случи преди матурата.

В Англия се срещнах с много други кандидати, някои от които влязоха с мен в същия колеж. Процесът на интервюто е следният – пристигаш в колежа, който те е извикал, но присъстваш на интервюта в различни колежи. Особеното в моя случай бе, че кандидатурата ми беше отворена, без избор за колеж. Приеха ме навсякъде, където кандидатствах, но избрах Оксфордския университет. Специалността ми бе „Археология и антропология”. Изучавах я 3 години с дипломна защита накрая. Следването ми беше невероятно преживяване. Оксфорд е мястото, където се е зародила английската археология. Там се намира първият университетски музей в света: музеят „Ашмолиън“ (или както аз предпочитам да го наричам „Ашмолейския музей“), изключително близо и до Сейнт Джон и до института по археология. На същото разстояние от колежа ми, но в противоположната посока, се намираше и една от най-известните музейни колекции в страната, тази на антропологичен и етнографски музей „Пит Ривърс”. Беше на 2 преки от моя колеж и често там ходех на упражнения и дори само да се потопя в изключителната атмосфера на изложбите. Там намирах и нещо истински близко до корените ми, тъй като в някои от витрините са изложени и предмети от балканския полуостров. Беше странно да гледам великденски яйца изписвани на ръка в такъв контекст, заобиколени от хиляди други екзотични предмети, но присъствието им ми въздействаше и положително в моментите на носталгия по дома.

– Какви са впечатленията Ви от Англия и Оксфорд?

– През 2014 година, когато започнах да уча в Оксфордския университет, разбрах, че до тогава моят колеж са завършили само около 2000 жени. Сейнт Джон приема първата си жена студент през 1979 година, въпреки че Оксфорд „още“ от 1920 година разрешава да матрикулират и да се дипломират жени. Не съжалявам, че избрах Англия. На моменти беше трудно, защото битът е много различен, хората също. Въпреки че Оксфордският университет е много международен, силно преобладаващи са естествено англичаните, а пропорционално най-много са англичани завършили най-елитните гимназии на страната като Ийтън, Хароу и Уестминистър. Въпреки че се запознах с хора, с които продължаваме да бъдем приятели и мисля, че ще си останем такива дълги години, разликите понякога наистина влияят неприятно на отношенията. Точно част от това са, за съжаление, предразсъдъците, които съществуват към България. Пренебрежението е това, което най-много се усеща. Един ден то се замаскира, а на следващия се изненадват, че всеки в София има интернет по-бърз от техния. За историята ни пък нищо не знаят. Знаят само, че от време на време идват емигранти от България, които им берат ягодите. За това всъщност винаги ми е било мъчно. Много малко англичаните знаят и за другите европейски страни. Например, някои от тях дори не знаят географски къде се намира Белгия. Учебната година в Университета е разделена на 3 части и ме питат дали в началото на всеки 3 месеца пътувам чак от Белгия. Това ми го казва шотландец, който пътува по-дълго от мен. Дори някои не знаеха за влака Евростар, който минава под Ламанша. Питали са ме дали пътувам с ферибот.

Подобни случаи на предубеждение към някои страни имаше дори и в европейското училище, което е толкова разнообразно и толерантно. Спомням си още един случай – имахме да правим много голям проект. Трябваше да се нарисува родословното дърво и кратка история на рода. Моето родословно дърво се състои от висшисти, лекари, учители, преводачи, архитекти, художници и инженери до пето коляно. Накрая на часа, след като сме предали тези неща и учителят ги е прегледал, мен и един съученик виетнамец  ни извика и каза, че нали знаем, че това дърво трябва да е фактологично, а не да си измисляме. Бащата на моя съученик е от виетнамското кралско семейство и това си го е написал. Но се оказа, че не могат да приемат този факт, както и че в нашата страна има традиционна интелигенция. България за първи път при изучаване на история в европейските училища се среща не когато се изучава античност и средновековие, а едва в началото на 20 век, когато се учи тъй наречената „балканизация”. Това отново е много пренебрежителен исторически термин за новосъздадените народи на Балканския полуостров, за които се казва, че са еднакви, но се бият помежду си без никаква причина. Данонещата да са се променили и България да заеме подобаващото си място в културното европейско наследство.

Докато учех археология, задължителни разкопки имаше в едно малко населено място близо до Оксфорд –Дорчестър. Накрая на първата година целият випуск, сред които и гост студентка от Харвардския университет, разкопавахме един участък, който се намира в общинските градинки на Дорчестър. От начало до край се изучава, минава се през всички етапи на данни, снемане на дълбочина, стратиграфия и чисто техническо работене с мистрия,като внимавахме да не се създават тъй наречените пресни ломове. Продължителността отново беше 2 седмици, но работехме при по-лоши условия отколкото при разкопките на Софийския университет, бяхме на палатки, без течаща вода. Опитът ми от Кабиле много ми помогна тогава. Впечатли и преподавателите ни, което е важно, защото могат да помогнат на студентите си да намерят практика, в зависимост от това какво ги интересуваи къде искат да работят.

Вторият ми стаж беше в музея на София преди той да отвори. Там пък се докоснах до реставраторската дейност и музеологията, а именно как работи един музей и как се създава изложба. Това също беше страхотен опит за мен и ме привлича много.

– Какви са бъдещите Ви планове?

– Тази година започвам магистратура с продължителност 2 години. След това обмислям няколко варианта – втора магистратура в Амстердамския университет в областта на музейните науки и реставрацията или опазване на културното наследство и неговото разпространение. Може да запиша и докторантура или известно време да работя в тази сфера.

Целта ми е професионална реализация, в която да комбинирам всичко, което съм научила. Това, което най-много ме интересува, е свързано с факта колко малко хората знаят за България, както и за нейната история и археология. Искам да намеря начин да докосна душатаим  и да популяризирам материалната ни култура към по-широка публика. Запазването и разпространяването на културното ни наследство е най-големият ми интерес, както и надграждането върху даденостите. Мисля, че това е насоката, в която бих могла да допринеса най-много.

За много млади хора пренебрежението към България е оказало отрицателен ефект и те искат да се дистанцират от нея. В моя случай е точно обратното – искала съм винаги да противодействам. Ние имаме какво да доказваме и с какво да го докажем.

Доц. д-р инж. Милка Бобева