Памет българска

 във Статии от

Строителят „инженеринът” Пеньо Атанасов

Името му е почти неизвестно, а този сърцат българин построява величествения паметник на в. Шипка, въпреки големите трудности заради стръмните терени, студове и дъждове, въпреки липса на модерна строителна техника.

Пеньо Атанасов е роден на 2 юни 1902 г. в с. Дралфа, Търговишко. На 15 години вече помага на баща си, който вдигал къщи с Колю Фичето и бил майстор на строежи в Русе и Цариград. Като служи войник в трудовия набор при инж. Харалан Стоянов, той го харесал и го научил да разчита инженерните планове, заради което започнали да го наричат „Инженерина”. По-късно се сдобил с документ за майстор-предприемач. Пеньово дело е мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество „Циклоп” край Горнобанското шосе в София, катедралата и Учителският институт в Шумен.
През 1928 г. Данчов и Минчо Заяков от „Циклоп” извикват Пеньо в София. Питали го дали се наема да продължи строежа на Шипченския паметник,  започнат от майстора Илия Мъглов от селцата край гара Царева ливада (дн. Върбаново), но след две лета работа хората му се разбягали поради суровите условия.
През април 1928 г. Пеньо тръгнал за Шипка заедно с група инженери и един опълченец да разгледа обекта.
„Като стигнахме горе – разказва майсторът, – седемдесетгодишният Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: „Младо, ето тук, дето съм стъпил сега, ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща: заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!”. Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота са си дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години”.

Пеньо събрал хора от Варненско и от селата Дралфа и Ганчовец. На върха пристигнали привечер. Завързали катърите, наскубали треволяк и папрат за постеля и завити в черги, налягали по трапчините. През нощта излязла буря. Като съмнало, завивките им били посипани с пръст и камъчета. Вятърът продължавал да вилнее. Хората се изплашили. Един работник рекъл: “Пеньо, докато не сме почнали, я да се махаме!”.
Всички си надигнали багажеца и потеглили обратно. Останал сам, Пеньо не се отчаял.
След десетина дни намерил нови работници – балканджии от Габровско, които не се плашат от ветровете.
„Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха недалеч от мястото от шипченеца Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглиха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата.
Времето тук се променяше много често. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя.
Една есен ни изненада голям сняг. Беше затрупал през нощта землянките и понеже вратите им се отваряха навън, едвам излязохме, и то през покривите. И то какво да видим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите – от тях беше останала само главата на лъва. Хем смях, хем яд!…”.
Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за вкъщи.
Зидарията на паметника най-сетне била завършена. Пеньо поставил и последния камък на върха.
„А откриването стана много по-късно (на 26 август 1934 г.) – разказва бай Пеньо. – Спомням си тогава върхът как почерня от хора – да имаше сто хиляди. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с цар Борис III, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово. Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал.
Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител, и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години.”
По-късно бай Пеньо ходил на Шипка няколко пъти. Екскурзоводите споменавали на туристите и неговото име. От вълнение гърлото го стягало, а му се искало да извика: „Мили хора, аз съм тоя майстор!”.

ЗТ