Опазване на почвите

В началото на 50-те години американският агроном Хенри Алгрен написа: „Най-напред е почвата. Това е базата, фундаментът на земеделието. Без нея няма нищо; с бедни почви – бедно земеделие, беден живот; с богати почви – добро земеделие и добър живот. Доброто земеделие започва с познаването на почвите”.
Продължавайки тази мисъл, може да се добави, че чрез познаването на почвите лошата почва може да се превърне в добра. От друга страна, небрежното и неразумно използване може да намали стойността на всяка почва, дори на най-добрата, и да намали нейното плодородие за много дълго време. Ето защо опазването на почвените ресурси и грижата за тях е залегнало в политиките на всички страни в света. Според Организацията на ООН за прехрана и земеделие ФАО през 2017 г. над 820 милиона души в света са били недохранени. Въпреки че почти във всички страни се увеличи производството на храни, то не е достатъчно, за да задоволи нуждите и да се справи с демографския ръст в много части на Африка, Азия и Латинска Америка. До 2050 г. населението на света ще се увеличи с една трета, почти до 10 милиарда, съответно селскостопанското производство трябва да нарасне с почти 70%, за да задоволи нуждите от храна. Селскостопанската продукция нараства, но не с неочаквана скорост – производството от четирите основни култури: царевица, ориз, пшеница и соя нараства само с 0.9-1.6% годишно. Това означава, че общото увеличение на добива на всяка култура ще бъде от 38 до 67% до 2050 г. Стремежът на земеделските производители да увеличат добивите понякога води до неразумни методи за отглеждане на културите, като прекомерна употреба на химикали, пренебрегване на ротацията на културите и унищожаване на биологичното разнообразие. През периода 1979-1984 г. ЮНЕП (програмата на ООН за околната среда) в тясно сътрудничество с ФАО, ЮНЕСКО, Международната почвоведска асоциация и редица правителствени и неправителствени организации създадоха основните принципи на Световна почвена политика (СПП).
СПП е част от Световната стратегия за опазването (ССО), която има за своя главна цел опазването на жизнените ресурси на планетата. Въпросите, с които се занимава, се отнасят към поддържане на почвеното плодородие, предотвратяване похабяването на почвата и стимулиране възстановяването на земята. СПП определя почвата като ограничен ресурс и постоянно увеличаващата се потребност от храна, дрехи, къщи и енергия се осигуряват за сметка на този ресурс. През този период правителствата на страните в света се договарят да използват техните почви, базирайки се на принципи за разумно използване на ресурсите, за осигуряване на почвената продуктивност, за предпазване на почвата от ерозия и похабяване и за намаляване загубата на плодородната земя поради неселскостопанско използване.
Задачите на СПП са: да се увеличи прилагането на научни знания на световното почвознание с цел да се увеличи почвеното плодородие за производство и рационално използване на почвите; да се подпомагат страните в дейността им да подобряват продуктивността и използването на техните почви и да се намали загубата на почви; да се стимулира управлението и опазването на почвите, намаляването на замърсяването и подобряване на качеството на водата и въздуха; да се увеличи и подобри световният запас от обработваема селскостопанска земя чрез напояване, контрол на наводненията и възстановяване на земята; да се намали загубата на продуктивна селскостопанска земя и гори поради други цели; да се следят промените в количеството и качеството на почвите и използването на земята; да се доведе до знанието на хората от света и в частност до техните политически ръководители степента на световните загуби на почва, причините и последствията. С течение на времето тези правила започнаха да се свързват с подобряването на производителността на труда в селското стопанство чрез осигуряване на екологични условия, които влияят върху растежа на културите. В момента в Европейския съюз почти 50% от всички държавни плащания за земеделските стопани зависят от това кои устойчиви технологии и протоколи за измерване се използват в дадена форма.
Основните заплахи за нарушаване на функциите на почвите са дефинирани в Закона за почвите: ерозия, вкисляване, засоляване, уплътняване, намаляване на почвеното органично вещество, замърсяване, запечатване и свлачища. Деградацията на почвата включва протичането на редица процеси, които водят до пълно или частично нарушаване на една или повече от нейните функции. Като най-сериозна заплаха за деградацията на почвите в България се определя ерозията, което произтича от природните дадености, начинът на земеползване, обработката на почвата, несъобразена с нейните специфични характеристики, технологията за отглеждане на земеделските култури, прилагане на необосновани сеитбообръщения и противоерозионни мероприятия. Около 85% от почвите в страната са засегнати от процеси на ерозия, а около 30% от тях са подложени на ветрова ерозия. С цел предотвратяване възникването на ерозионни процеси е въведена Оценка на риска, когато се изграждат обекти или инфраструктури върху наклонени терени.
Земеделските земи в България, податливи към вкисляване, са 4 300 000 ha. Около 4,5% от земите, засегнати от вкисляване, са с токсична за посевите почвена киселинност. Небалансираното използване на азотни торове е основният фактор за антропогенното почвено вкисляване в България. По този показател мерките, които са предприети до този момент, не са достатъчни. Необходима е намеса на държавно ниво за контрол върху торенето с минерални торове. Общата площ на засолените почви в страната се оценява на 33310,027 ha, а формирани в резултат на антропогенни въздействия, заемат площ от приблизително 250 hа. С цел намаляване засоляването на почвите върху засегнатите територии, се препоръчва дрениране и промиване или прилагане на химични мелиорации (внасяне на гипс, фосфогипс и др.) върху засолените почви. На много места тези мероприятия не се прилагат – необходим е контрол от страна на държавните органи или научните институти, занимаващи се с тази дейност.
Негативното въздействие на уплътняването от използване на тежки селскостопански машини се изразява в понижена аерация на почвата, свързана с нарушаване на водно-въздушния и топлинния ѝ баланс, намаляване на водопропускливостта и понижаване на почвеното плодородие. В страната няма мониторингови данни по отношение уплътняването на почвите. Според експертни оценки се приема, че около 506 000 hа (4.5%) от почвите в страната са засегнати от този деградационен процес. Няма тенденция за увеличаване на площите с уплътнени почви.
Уплътняването на почвите може да се отстрани чрез използване на специални земеделски машини: продълбочители (дълбоко) разрохвачи, параплугове. За да се постигне ефектен резултат, се препоръчва спрямо най-долния преуплътнен слой да се оре на 50% по-голяма дълбочина. Най-подходящото време за продълбочаване е есента, когато почвата е изсъхнала на голяма дълбочина и по-лесно се разрохква. Ефективен метод за контролиране на уплътняването е организацията на движението на техниката в полето.
Последствията от намаляване на почвеното органично вещество (дехумификация) се изразяват в обезструктуряване на почвите, влошаване на техните водно-физични и въздушни свойства, което води до намаляване на продуктивните им възможности. В резултат на дехумификацията се повишава рискът от проявление на ерозионни процеси.
Административните структури, имащи отношение към опазването и управлението на почвените ресурси в страната, са: МОСВ (Министерство на околната среда и водите на България), МЗХГ, МРРБ (Министерство на регионалното развитие и благоустройството), ИАОС (Изпълнителна агенция по околна среда), ИАГ, съответните им регионални поделения и областни управители и кметове. Налице е добре изградена координация между отделните звена, отговарящи за управлението на почвените ресурси в страната.
Като водеща научна организация в областта на почвознанието, агротехнологиите и защита на растенията с висока ефективност на научните изследвания, добър партньор на земеделските производители и център за обучение на млади учени и специалисти от земеделието остава ИПАЗР „Никола Пушкаров”. Институтът разполага с пълна информация за състоянието на земите – почвени карти, разработва проекти за борба с ерозията, технологии за конвенционално и биологично производство; технологии за опазване на почвите и водите от замърсяване; препоръки за ефективно използване на почвените микроорганизми.
В публикуваната в интернет пространство „Национална програма за опазване, устойчиво ползване и възстановяване функциите на почвите (2019-2028 г.)” (проект), подробно е анализирано състоянието на почвите; инструменти за прилагане на екологична политика в областта на почвите; действащо законодателство, стратегически цели и план за действие относно опазване на почвите в страната.
В периода 2005-2017 г. почвите в България са в добро екологично състояние по отношение на запасеност с биогенни елементи/органично вещество.
В заключение може да се каже, че здравите почви са основа за произвеждане на здравословна храна. Културата по опазването на почвите все повече се превръща в държавна политика. Тази политика трябва да залегне и в учебните програми на учениците, и да се пропагандира и обсъжда пред цялата общественост и чрез пресата и медиите.

Проф. дн Ирена Атанасова, проф. д-р Венета Кръстева, ИПАЗР „Н. Пушкаров”